Спрямо гражданите на Република България се прилага Регламент /ЕО/ № 883/2004 г., с който са въведени правила в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС.
Изключение от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, гласят, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната и което продължава да пребивава в тази държава или се върне там, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Под "пребиваване" се разбира мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други.
Решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Прави се и разграничение между "пребиваване" и "престой". Ползват се и понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.
Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. Специфични критерии трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост/по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният и характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства.
Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Ако същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а към момента не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал там, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това същият не се е регистрирал в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, а се регистрира в България, където той се е върнал и всъщност обичайно пребивава.
Приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на лицето, на която държава е и единствен гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, в такъв случай, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
В такива случаи административният съд следва да се върне като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ за ново произнасяне по заявлението при съобразяване с мотивите на съда. Направените разноски се присъждат на жалбоподателя.
Относно изплащане на обезщетение за безработица след работа в чужбина, моля, свържете се с мен, като отидете на контакти.
Comments